Откъс от Балада

Когато краят дойде, мрачен и гладен,

ще бъда сама, моя любов.

Когато краят дойде, черен и жаден,

ще ти кажа сбогом, моя любов.

Ноала

Джеймс мълчаливо ме понесе към гърба на кладата. Тя беше станала огромна, а приличащите на отровни драконови езици пламъци, подхранени от вече неизвестно каква мебели­ровка, се издигаха на около дванайсет-тринайсет метра висо­чина в небето. От тази страна, най-отдалечената от сградите на общежитията, бяхме сами. Само ние и зейналата тъмнина на хълмовете отвъд светлината на огъня.

Дори на пет метра от кладата, жегата изгаряше кожата на лицето ми. Джеймс се опита да приклекне, за да ме положи на земята, но по-скоро се строполи. И внезапно ме прегърна, силно. Болезнено силно.

– Ноала – каза той. – Имам ужасяващо предчувствие за това.

Тялото ми щеше да се взриви от усилието, което правех сърцето ми да продължава да бие.

– Няма друг начин – прошепнах аз. – Помогни ми да се изправя.

– Не можеш да се изправиш.

Беше изключително важно да вляза в кладата сама. Не знаех дали това наистина е задължително условие или просто някакъв пожелателен принцип, но чувствах, че трябва да го направя по този начин.

– Пренеси ме по-близо и после ми помогни да се надигна.

Той ме пренесе още няколко стъпки по-близо и после спря.

– Сега ми кажи името – настоях аз. – За да знам, че си го запомнил както трябва и няма да прецакаш нещата.

Джеймс го прошепна в ухото ми. Беше съвършено пра­вилно. После ме отпусна на земята и аз се изправих на крака.

Нямаше време за нищо друго. Нямаше време да пъхна ръката си напред в белите пламъци, за да привикна с мисълта за предстоящото. Нямаше време да се притеснявам дали ще остане тук с мен, или ще тръгне да търси Ди. Нямаше време да се запитам дали произнасянето на името ми наистина ще­ше да свърши работа. Нямаше време да помисля, че ако не се получеше, щях да умра. Защото момичето, което щеше да из­лезе с новото тяло от пламъците, нямаше да съм аз. Вече не.

Трябваше да кажа на Джеймс, че го обичам, преди да вля­за в огъня. Но и за това нямаше време.

Направих крачка напред.

Джеймс

Вече знам какво е адът.

Адът е да чакам тя да изкрещи. Адът е да наблюдавам как ръцете ѝ се свиват в юмруци, как косата ѝ се опърля, как устните ѝ се отварят, сякаш за да проплаче, но жегата открад­ва сълзите ѝ, преди да имат шанса да се стекат по лицето ѝ.

Тя падна на колене.

Не можех да мръдна. Просто стоях там, ръцете ми бяха стиснати в юмруци отстрани на тялото, огънят жулеше бузи­те ми. Не можех да спра да треперя.

Адът е да осъзная, че ще отнеме много време Ноала да изгори напълно.