-Шелби-
Мога да бъда невероятно тиха.
Прибързаността погубва тишината. Нетърпеливостта обрича лова на неуспех.
Аз чакам.
Движа се безшумно през мрака. Прашинките проблясват във въздуха на нощната гора, промъкналата се между клоните лунна светлина ги превръща в искрящи съзвездия.
Единственият звук е собственото ми дихание, вдишвам бавно през оголените си зъби. Лапите ми стъпват меко по влажната пръст. Ноздрите ми потрепват. Заслушвам се в ударите на сърцето си и в тихото ромолене на някакво близко поточе.
Суха съчка припуква под крака ми.
Спирам.
Изчаквам.
Продължавам бавно. Отнема ми дълго време да вдигна лапата си от съчката. Мислите ми са съсредоточени върху една-единствена дума: Тишина. Дъхът ми е студен над предните ми зъби. Чувам някакво шумолене наблизо; то привлича вниманието ми и го задържа. Стомахът ми е стегнат и празен.
Пристъпвам напред в мрака. Наострям уши; уплашеното животно е нейде наблизо. Сърна? Нощните насекоми изпълват един дълъг миг с жуженето си, преди да пристъпя отново. Сърцето ми препуска по-бързо от мъничките им крилца. Колко голямо е животното? Ако е ранено, няма да има значение, че ловувам сама.
Нещо докосва рамото ми. Меко. Нежно.
Искам да се отдръпна.
Искам да се извърна и да забия зъбите си в него.
Но аз съм твърде безшумна. Замръзвам за един дълъг, много дълъг момент и след това обръщам глава, за да видя какво продължава да се плъзга леко по ухото ми.
Нещо, което не мога да назова, се носи във въздуха, танцува под досега на вятъра. То докосва ухото ми отново, и отново, и отново. Умът ми изгаря и се гърчи в отчаян опит да си спомни думата.
Хартия?
Не разбирам защо е там, защо виси като листо от клона, след като не е листо. Кара ме да се чувствам неспокойна. Под нея, по земята са разпилени още неща, пропити с непозната, враждебна миризма. Старата кожа, която някое опасно животно е смъкнало и оставило след себе си. Отдръпвам се от тях, извила устни, и тогава внезапно виждам пред мен плячката си.
Само дето това не е сърна.
Момиче е. Момиче, което се гърчи на земята, забива пръсти в калта, стене. Под лунните лъчи кожата й изглежда искрящобяла на фона на черната пръст. Излъчва страх, страх, който изпълва ноздрите ми. Вече съм твърде неспокойна, усещам как козината на врата ми настръхва. Тя не е вълк, но мирише като такъв.
Аз съм толкова тиха.
Момичето не ме е усетило.
Когато отвари очи, аз съм вече над нея, носът ми почти я докосва. Усещам топлите й дихания с муцуната си, но когато ме вижда, те секват.
Гледаме се.
С всяка секунда, в която очите й се задържат върху моите, козината по врата и гърба ми настръхва все повече.
Пръстите й дращят в калта. Когато се движи, тя мирише по-малко на вълк и повече на човек. Усещането за надвиснала заплаха съска в ушите ми.
Показвам й зъбите си, докато отстъпвам назад. Всичко, за което мога да мисля в момента, е да се оттегля, да се озова отново сред дърветата, по-далеч от нея. Внезапно си спомням за хартията, висяща от клона, за старата кожа на земята. Аз съм обградена – пред мен е това странно момиче, а зад мен – онова чуждо листо.
Коремът ми докосва мокрите листа по земята, когато приклякам и свивам опашка между краката си.
Ръмженето се надига в гърлото ми толкова бавно, че го усещам върху езика си, преди да го чуя.
Аз съм в капан между нея и нещата, които миришат на нея, висящи от клоните и лежащи по земята. Очите на момичето са все така приковани в моите, предизвикват ме, не ми позволяват да се помръдна. Аз съм нейна пленница и не мога да избягам.
Когато изпищи, аз я убивам.
Не сте ли съгласни с дадените роли на всеки герой от книгата? Ако човека, който сте си представяли
